Dance in the cloudS

Абе какво да ви кажа, преди няколко дни реших да си погледна блога - ми не го бях отваряла в продължение на почти 2 години. Как си минава времето, не е истина… Чудно ми е - когато бях по-малка и времето някак се влаааааааааачеше, и досега си спомням вечността която изкарах между първи и втори клас - най-дългата и най-щастливата ми лятна ваканция.

Та днес се замислих за същността на времето. То е едно такова като затворена черупка, лента на Мьобиус, или изцяло нова вселена - едновременно на всякъде и никъде. Времето всъщност е едновременно. Всичко се случва СЕГА. Бъдещето и Миналото са само отражения на дриги СЕГА. Усещането за минало и бъдеще, за времето като река с посока, като вектор всъщност е проста функция на животиския мозък на хората. Нуждаем се от илюзията за причина и следствие, за посока, за да можем да осъзнаем какво се случва с нас… по-скоро “Защо?”.

Времето със сигурност може да се губи, но дали може да се пести? Ако спестиш малко време днес можеш ли да го ползваш утре? И наистина ли можеш да го изгубиш? Ако нямаш спомени за времето което е минало, то минало ли е наистина? Имало ли го е? Има ли го? Ще го има ли ?

Седя и си мисля и ми е едно някакво такова… замислено, засмукано и засукано… Дали съществува истина, дали това което за мен е един час не е за вас година?..

Някакво едно такова… никакво време.