Спомени
Всяка прилика с истински лица и събития е случайна 
Понякога сядам в кухнята, пия си кафето и ям понички. Докосвам с пръсти стъклото на прозореца и си спомням.
Някога имах сърце. Имах приятели. Събирахме се вечер след работа, да пийнем по чашка. Не, никога по много, просто по чашка, да се сгреем отвътре.
И да забравим студа. Студа, който бавно превръщаше сърцата в камъни.
Първо се предаде Петра. Просто спря да идва. Търсихме я. Звъняхме и у тях, и в работата й. Тя вдигаше слушалката, обещаваше, че ще дойде и не идваше. Престанахме да я търсим. Изхърлих чашата й през балкона.
Следващите бяха двамата братя Борисови. Иван и Кесар. Преместиха се в Надежда. Отначало идваха през ден, после през два. После един по един.
Накрая престанаха да идват. Дори не ги търсихме. Просто скрих чашите в скрина.
После Дрезнев се уби. Опитвал се да впечатли някаква мадама. И си счупил главата в една пропаст. Мадамата дори не го забелязала. Нелепо. Но компанията се разпадна. Никой не искаше да си спомня. Аз също. Преместих се. Изхвърлих всички спомени.
Понякога сядам в кухнята, пия си кафето и ям понички. Докосвам с пръсти стъклото на прозореца и се питам. Кога загубих сърцето си?